Съвременните Барби и Кен

За първи път човек се влюбва или поне изпитва съзнателно привличане към представител на другия пол средно на 12-14 г. От този любовен трепет до края на живота ни се стараем да се харесаме на обекта на нашите чувства, независимо какъв е той и какво ни причинява. Това е простата човешка нужда от душевна близост, обич и физическа ласка с индивида, пленил сърцето ни. Истинска еуфория настъпва в момента, когато разберем, че чувствата са споделени, започнем дълга и обещаваща връзка, и имаме всичко - приятели, любим човек, купони, забавления и стабилност. Всяко момиче мислено си представя как изживява щастливо целия си живот със своя принц още от 6-годишна, когато Барби и Кен биват оженени пред картонен олтар от невидим свещеник. И оттогава е сигурно, че и ние ще намерим любовта и ще живеем щастливо до края на дните си. В идеалния свят може би. За жалост, ние не живеем в такъв. След около 10 г. Барби и Кен стоят захвърлени в тъмния и прашен килер. Някъде до тях лежи и изнемощялото ни, за първи път разбито сърце. Разбрали сме, че истинската любов може и да не е чак толкова истинска и че изисква много повече жертви, отколкото изтерзаната ни главица може да си представи. Решаваме, че трябва да правим компромиси в името на уж великата ни любов. Като успеем да се съвземем след първия съкрушителен удар на съдбата, храбро се засилваме към стената, за да разбием главата си отново. Вторият урок, който научаваме относно любовния живот е, че в повечето случаи и компромисите не помагат. Защото да направиш компромис означава да отстъпиш от нещо, което искаш, нещо, в което вярваш и нещо, което обичаш. В един момент се оказва, че нещата са 50/50 - в половината от времето правите онова, което ти искаш, в другата - онова, което желае половинката ти. Така чашата е наполовина пълна. Или празна? Щом в половината от времето с един човек правиш неща, които не искаш, какво изобщо търсиш с въпросната личност? Не прекарваш ли прекалено голяма част от живота си, тоест половината, в жертви и лишения за нещо, независимо какво? Това май не го пишеше в приказката за Пепеляшка. Защото тя завършва: “И те живели дълго и щастливо до края на дните си.” Никъде обаче не се споменава, че Пепеляшка е жертвала свободната си душа, за да се подчини на снобарските и консервативни разбирания на семействата със “синя кръв”, за да бъде със своя принц. Жертва, която трябва да направи всеки един от нас. Но дали си заслужава? В случай, че бъдеш с човек, с когото сте еднакви, дали ще има тръпка? Ако този човек е точно твое копие, няма ли да можеш да предвиждаш всяка негова стъпка, дума, всяко движение? Пък и нали уж противоположностите повече се привличаха? Май наистина е по-добре да сме различни... Но пък за там трябваха компромиси. Лутайки се между “искам” и “трябва” и опитвайки се отчаяно да сътворим искрената, чистата, голямата любов между Барби и Кен, някъде в нашата реалност, научаваме третия си урок. И той е, че няма нищо съвършено. Че колкото повече порастваме, виждаме все по-грозната и болезнена страна на нещата. Разбираме, че така мечтаният хепи енд изживяват уникално малко хора на този свят. И точно те са принцовете и принцесите на нашето съвремие. На всички останали, от простолюдието, ни остава да се борим още малко. И да се надяваме следващият път да е по-различно. И да помечтаем, че любовта ще дойде и при нас, но точно онази приказната, сънуваната, Истинската... < Предишна   Следваща >